Ето кой спечели литературния конкурс на Младежки дом-Враца "Вино от глухарчета през зимата"

Приключи класирането в Третия национален конкурс за кратък фентъзи разказ "Вино от глухарчета през зимата" на тема "Загадката на кръстопътя". Организаторът - Младежки дом-Враца, благодари на авторите, които се включиха и поздрави призьорите
Жури в състав: Бранимир Събев – автор на пет сборника с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика, както и на един роман, лауреат на 25 литературни отличия; Михаил Митев – журналист и писател, носител на награда „Автор на 2018 година” на Национален клуб за фентъзи и хорър „Цитаделата”; Иван Величков - заместник-председател на клуб “LAZARUS”, разгледа и оцени творбите. След задълбочена преценка и селектиране на участниците бяха класирани:
Първо място – Евгения Динева – София за разказа „Късметът на начинаещия” 
Второ място – Милена Милева – София за разказа „Път на парчета” 
Трето място – Божидар Лазаров – гр. Левски за разказа „Нощ в кръчмата” 
Ето и разказът на победителя Евгения Динева:
 
- Твой ред е. – Вадим ме поглежда над редицата плочки, наредени пред него и аз 
давам една от моите. На нея е нарисувано ярко, червено цвете и когато поставям плочката на масата до неговата, останалите мъже в стаята се размърдват притеснено около нас. 
- Губиш.- Вадим поставя плочка със същото изображение и така общият му брой 
точки е само с две по-малко от необходимите за победа. По това, което е останало в купчината отдясно и доколкото преброих, той е на една ръка от това да ги събере. Без значение какво му се падне на следващото теглене, той е победител. 
Кадо е игра с плочки, една от най-старите по земите ни. Играят я и децата по улиците, и възрастните, както и в двора. Играем я и ние - синовете на Царя. Има два начина да бъде спечелена – или играчът събира първи единадесет точки от две двойки и една тройка плочки, или когато са при него и двете плочки с изображение на златна птица. В цялата игра има само две такива плочки. Едната е при мен и стои на масата. 
- Дали да не спрем – Райо предлага, а аз се съгласявам веднага. 
- Да, виж, и без това е ...
- Не! – Вадим удря с ръка по масата - Играем до край, Адриан все още може да 
спечели. 
- Но шансът да му се падне птицата е много по-малък, отколкото ...
- Казах не!
Райо вдига ръце в знак на примирие и се отдръпва с крачка назад. Отново настъпва мълчание. Предполагам, че досега никога не са виждали брат ми да играе, сякаш надявайки се да загуби. Всъщност Вадим мрази да залага, за толкова години сме сядали два пъти. Иве се прокашля и казва едва доловимо:
- Теглете отново. 
Аз посягам първи и тегля някаква плочка без стойност. Слагам я на масата и погледите ни с Вадим се засичат. Той няма нужда да тегли, защото всички знаем, че печели. Въздухът не трепва, имам чувството, че никой около нас не диша, а аз му кимам. 
- Отивам аз. Такава беше уговорката. 
***
Земите ни се простират юг от Канагьол. Почвата е плодородна, а летата -дълги и топли. Родината беше единственото, което познавах, не бях и предполагал, че ще я напусна – бях първороден син и дългът ми беше тук. 
После започна войната. И така вече няколко години. 
Веднага щом приключи играта се отправих към конюшните, за да оседлая Байар. Докато вървях натам, чух стъпки след себе си. Вадим беше тръгнал след мен. 
- Връщай се при другите - казах, без да се обръщам. 
- Откъде си сигурен, че ще си спазят обещанието? 
Звучеше ядосан. Тъжен. Нещо в мен се преобърна, сякаш огромни клещи се затваряха около гърдите ми с всяко издишане, но оттук нямаше връщане назад. 
- Има само един начин да разберем. 
Тръгнах още по изгрев - нямах време да се сбогувам, а тези с които успях да се разделя казаха, че ще ме чакат. И аз, и те знаят, че връщане от Севера нямаше. 
Яздех от часове и колкото повече се отдалечавах от дома, толкова по-мрачно и студено ставаше. Навярно бяха изминали дни, или дните се бяха разляли в седмици. Спирах само по тъмно, колкото да поспя и на другия ден тръгвахме с Байар отново. 
Владетелят на Севера ни беше предложил мир само при едно условие – моят баща да изпрати един от синовете си при него. Губехме войната, а всеки ден измираха стотици от нашите. Въпрос на време беше северняците да започнат да убиват наред, даже и жените и децата по селата. Вадим каза, че трябва да отиде той. Но също така от години бе доказал, че той щеше да бъде по- добрият владетел. Освен това беше любимецът на всички. Затова и решихме да решим спора за това кой да отиде с играта. 
Продължавах напред, докато теренът не стана невъзможен за прекосяване, а след известно време Байар ме напусна. 
Но аз вървях. Вървях докато не усетих, че земята под краката ми се сковава – сковани бяха и крайниците ми, а въздухът става труден за дишане. След няколко часа достигнах земите, покрити изцяло със сняг. В далечината се виждаше хълм – там беше границата, а отвъд нея бяха териториите на северняците. 
Изкачих се на високия хребет и погледнах надолу. От мястото на което стоях се виждаше сякаш цялото кралство. Слънцето беше започнало да потъва зад хоризонта, къпеше всичко в розово – оранжева светлина, която се отразяваше в белотата на снежната покривка. Беше красиво. Постоях така известно време – това бяха последните мигове, които щях да прекарам на родна земя. Загърнах наметалото около себе си, когато си спомних за плочката. Извадих я от джоба си и я поднесох към светлината. Беше плочката от играта – тази със златната птица. И двете се бяха паднали на мен още при първото раздаване, но бях пъхнал едната в ръкава на ризата без някой да забележи. 
Погледах я, а след това я прибрах обратно. 
Сложих качулката на тежкото наметало и тръгнах надолу.