Наш писател с трогателен пост за потопите, вижте разказа му за „Северозападния Титаник“

Писателят Николай Милчев публикува трогателен пост за наводненията в Северозападна България. В него, той сравнява хората от най-бедния край у нас, а и в целия ЕС, с долната класа на кораба „Титаник“. Авторът припомня, че именно те са се издавили при потъването на лайнера.
Вижте разказа на Николай Милчев без редакторска намеса:
 
Пороите и дъждовете ни заляха и ни отнасят. Отнасят нашите илюзии, че живеем в двайсет и първи век. Някои хора, разбира се – тези на върха на хранителната верига, живеят далече напред в бъдещето, но бедните, унижените и оскърбените са във времената на козия рог. 
Три реки в Северозападна България потопиха и отнасят илюзиите ни, че има такава Северозападна България. Иде ми да се гръмна от мъка и от гняв, че този Северозападен наш край се е превърнал в резерват за изчезващи българи. 
Погледнете картините от наводненията, уважаеми дами и господа! Вижте къщиците, дворчетата и оградите, вижте дрехите, лицата, пръстите, ръцете на тези повлечени от пороите хора. Вижте какво спасяват най-напред бабешките и старческите ръце – две котета, три кокошчици и малко овчици. 
И сега – внимание! Събуват се боси и влизат в плувналите си мазета, за да си вземат по един буркан домати, защото те това ядат – домати от буркани, ако могат да доплуват до мазетата си, разбира се.
Спомняте ли си историята за кораба „Титаник“? Тези, които са се спасили от потъването, са били от по-горните класи. Тези от по-долните класи до един са отишли на дъното. Затова и българите, които са били тогава на „Титаник“, са се удавили. 
Северозападна България играе тъжната роля на нисша класа от „Титаник“ и потъва и изчезва. И вместо историята да завърши с една разтърсваща любов между Леонардо ди Каприо и Кейт Уинслет, тя завършва с една бабичка, която целува двете си оранжеви и спасени от нея котета. Това ѝ е останало на бабата, това спасява 
Потресе ме и начинът, по който говореше една от „потопените“ жени на село Лиляче, Врачанско. Тази съсипана, разтреперана и отчаяна жена не говореше, както се говори, а гълташе думите навътре. Гълташе думите навътре и думите вместо да се чуват, се губеха в гърлото, в сълзите и в мъката ѝ. Дишаше, както диша риба, останала на сухо. Или както диша жена, на която водата ѝ е до гушата. 
Пиша тези работи, защото в такива моменти – именно в такива моменти, трагедията отмива грима и рекламната боя и отдолу лъсва ръждата, безизходицата и дъното. 
Тези порои отнесоха пътища, които всъщност ги нямаше, отнесоха бит, който всъщност го нямаше, но отнесоха и някои гробища на мъртви, без които пък нас нямаше да ни има. 
Трагедии, наводнения, пожари, урагани, бури и ветрове има навсякъде по света. Но за мен това последно наводнение отнесе Северозападна България в Дунава и нататък вече – докъдето стигне. 
„Радостното“ е, че хората от северозападния „Титаник“ очакват днес привечер министър-председателя академик Денков. Чак сега академик Денков благоволява да снизходи в страната на „Титаник“. 
Това го оставям настрана. Не е моя работа да уча академиците къде да благоволяват да ходят. Но е моя работа да се надявам, че където се яви той, няма да свири оркестър, както свиреше на палубата на „Титаник“.
Ако на някого му се струва, че влагам повече емоция, а не „вниквам“ в истинските проблеми, нека да направи една обиколка из този край и тогава да ме учи на принадлежности, ценности, безценности и избори. 
Преди пет минути говорих с мои близки от едно видинско село.
– Бъдете спокойни, казаха ми те – нас тука още не ни е заляло. 
Какви щастливи северозападни хора!