Как да общуваме с хора, с които не сме съгласни

Спорът е новото любимо занимание на всички.
Независимо дали става дума за военна позиция, политически убеждения, криминалистика или морално осъждане - сме заобиколени от хора, способни да мислят единствено полюсно: "да" или "не": или осъждаш, или одобряваш. Няма средно. Нюанси не се предвиждат, те издават колебание и не са интересни. Няма време за нюанси в един свят на бързите мнения, в който цар е най-гласовитият, а компетентността е маловажна подробност.
В обществата на мигновените решения, хората, които мислят дълго, които се колебаят или отказват да заемат или да изразят полярни позиции - не се възприемат за мъдри, а по-скоро за глупави. А най-глупави са онези, които не споделят твоята позиция или имат друго - алтернативно или срещуположно мнение. Съответно, разбира се, най-умните хора са онези, които споделят твоите възгледи. Умни, та умни!
Какво да правим обаче, когато изведнъж се окаже, че и съвсем близки хора изповядват мнения, с които не сме съгласни? Да се скараме ли с тях? Да не си говорим? Да ги обявим за "глупави"? Да ги избягваме?
Уви, всичко това се случва. Много приятелства се разпадат, заради различни възгледи, бракове дори пропадат, а разломите се появяват даже сред най-близки роднини.
Дълбокото поляризиране на обществото и невъзможността за постигане на съгласие по който и да е въпрос е пряко следствие на модела, налаган от социалните медии, че "всеки си има свое мнение и може да си го изразява".
Мнение - хубаво.
Проблемът всъщност е, че постепенно започваме да забравяме как да общуваме ефективно. Предпочитаме да зачеркнем напълно човека, отколкото да поддържаме с него диалог и да разберем причините за възгледите му.
Проблемът се задълбочава от това, че се оказва почти невъзможно да убедите в своята позиция някой, който дори не иска да ви изслуша, а камо ли да ви разбере. Добре известно е, че редица психологически феномени пречат на хората да променят мнението си или дори да изслушват хора, с които не са съгласни.
Това е чисто човешка черта: еволюирали сме така, че да се придържаме към своите възгледи, независимо от всичко. Нещо повече: хората са склонни да подсилват своите възгледи още повече, когато се сблъскат с информация, която оспорва тяхното мнение.
Дори да става дума за факти или неоспорими истини, те ще предпочетат да ги игнорират и още по-силно да се държат за убежденията си. Но как да общуваме тогава с хора, които са убедени в своите възгледи или които са в плен на дезинформация или на откровена манипулация?
Ето 3 стъпки, как да не се съгласите с някого, без да го омаловажавате:

1. Не е нужно да изразявате пълна убеденост в собственото си мнение.
Дори и да сте прав, в този момент не става въпрос за това дали сте прав или не. Целта на общуването е да поддържате разговора в емоционална среда, в която той може да продължи, а вие да се чувствате все още ангажирани. Нарича се "рецепта за възприемчивост" и е най-ефективният начин да не сте съгласни с някого, но да продължите общуването си с него.

2. Предпазвайте се от крайни твърдения
Много хора, според д-р Брукс, възприемат предпазването от крайни твърдения като слабост, защото смятат, че целта е да спечелим спора и да бъдем прави. Тя съветва обаче да се предпазваме от твърдения и да не показваме, че сме изключително сигурни в своите убеждения. Потвърдете чувствата на другия, но поставете под въпрос части от тях. Идеята е да продължите да поддържате разговора, така че в крайна сметка да имате шанс да убедите човека, че не е прав в дългосрочен план. Ключът е да направите диалога емоционално безопасен и да покажете, че се интересувате от това, което имат да кажат. В замяна и събеседникът ще се окаже по-отворен към вашите мисли и възгледи.

3. Не изразявайте несъгласието си под формата на противопоставяне
Кажете: "О, това, което каза, е толкова интересно. Разбирам те и е логично да се чувстваш по този начин. Чудя се дали..." и тогава можете да продължите, вместо да кажете направо: "Не съм съгласен". В крайна сметка, ключът е да разберем, че промяната на мнението на някого отнема време. И че е почти невъзможна, ако прекратим разговора, омаловажавайки мнението и позицията му.  Като отложим незабавната удовлетвореност от това да кажем "Грешиш! Ето фактите", можем да създадем пространство, в което той ще бъде по-отворен да изслуша това, което имаме да кажем. Потвърдили сме неговите убеждения, така че той ще бъде по-склонен да обмисли нашите.