Ето защо се опитваме да се харесаме на хора, които не харесват нас

Няма човек, който да не обича да получава комплименти.
От друга страна, макар и да знаем, че хората сме различни и няма как да се напаснем с всеки и всеки да ни харесва и уважава, дори когато отношението към него е доброжелателно, мисълта да се харесаме на онези, за които знаем, че не ни харесват, сякаш не излиза от мислите ни. Защо се опитваме да се харесаме на хора, които не харесват нас?

Синдромът на пещерния човек
Зад натрапчивия стремеж да се харесаме на хора, които откровено ни пренебрегват, стои дълбоко закодиран еволюционен механизъм, смятат психолози. В праисторически времена изключването от племето е означавало сигурна смърт, поради което човешкият мозък е еволюирал така, че да възприема социалното отхвърляне в същите невронни центрове, които обработват физическата болка. Когато усетим, че някой в обкръжението ни не ни харесва, подсъзнанието ни алармира за опасност и ни тласка към хиперактивно поведение, за да „поправим“ връзката и да си върнем усещането за сигурност, дори това да изглежда като липса на достойнство отстрани.

Призраци от детството
Психолозите често обясняват това поведение чрез моделите на привързаност, формирани в ранното детство. Ако човек е израснал с емоционално студен, прекалено критичен или труден за задоволяване родител, той свиква с идеята, че любовта и вниманието не се дават даром, а трябва да бъдат спечелени с цената на огромни усилия. В зряла възраст той подсъзнателно търси партньори, приятели или познати, които повтарят този студен модел. Опитът да накараш дистанцирания човек да те хареса всъщност е закъснял психологически опит да пренапишеш миналото и най-накрая да получиш валидацията, която ти е била отказана като дете.

Подхранване на самочувствието
Когато даден човек има лабилно самочувствие, неговата представа за себе си зависи изцяло от огледалото на външния свят. Ако той вярва, че е добър, забавен или успешен, а насреща си има човек, който го игнорира или критикува, в ума му възниква силен когнитивен дисонанс. Това е разминаване между неговата самооценка и реалността. За да разреши този вътрешен конфликт и да спаси егото си, човекът не може просто да си тръгне, напротив. Фокусира се маниакално върху критика, вярвайки, че ако промени мнението на тези, за които знае, че не го харесват, ще си върне вътрешния баланс и усещането за собствена стойност.

Комплексът на отличника
Такива хора често са израснали с вярването, че любовта и вниманието трябва да се „заслужат“ с добро поведение, висок успех или угаждане. Човек пренася този детски модел в в зряла възраст във всичките си взаимоотношения, без значение дали те са с роднини, колеги, приятели, любовна връзка, вярвайки, че ако е достатъчно полезен, забавен, услужлив или ласкателен, накрая ще промени отношението и на най-големия негов критик. Това е наивното вярване, че с добро поведение можеш да превъзпиташ чуждата злоба или интригантство.

Страх от клюки
Хората, които се опитват да се харесат на абсолютно всички, страдат от фобия от социално изключване. Мисълта, че някъде има човек, който не ги одобрява, ги докарва до отчаяние, защото разбива илюзията им за перфектност. Вместо да приемат реалността, те започват настъпателно да се увъртат около нежелаещите ги, опитвайки се да контролират какво мислят те за тях и да ги манипулират с прекалена любезност, за да спрат критиките им.

Законът на дефицита
В човешката психика действа особен пазарен принцип, смятат специалисти. Например нещата, които са леснодостъпни, бързо губят своята стойност, докато дефицитните ресурси изглеждат безценни. Одобрението и комплиментите на хората, които ни обичат и подкрепят по подразбиране, често се приемат за даденост и се омаловажават. В същото време студенината и критичността на хората, които не ни харесват, изкуствено вдигат акциите им. Тяхното благоразположение се превръща в дефицитна стока, която несигурният човек иска да притежава на всяка цена, за да си докаже, че е способен да спечели одобрението им.

Допаминовият капан
Опитът да се харесаме на враждебно настроени хора има своето чисто физиологично обяснение, свързано с допаминовата система на мозъка. Проучванията в областта на поведенческата психология показват, че предвидимото добро отношение не предизвиква силен емоционален отклик, но т. нар. „променливо възнаграждение“, когато някой ту ни игнорира, ту ни пусне малка усмивка или комплимент, буквално ни пристрастява. Тази несигурност кара ума да преследва мимолетните моменти на одобрение.