Вижте колко пъти всъщност се влюбваме

Всички сме го чували - „Човек се влюбва истински само веднъж.“ „Първата любов е най-силна.“ „Когато е Той, просто знаеш.“
Но дали това е истина? Или е романтична идея, която филмите са ни продали? Науката има малко по-сложен и далеч по-интересен отговор.

Първо: какво означава „влюбване“?
От психологическа и биологична гледна точка влюбването не е просто поезия, то е химия. Когато се влюбваме, мозъкът освобождава коктейл от допамин, окситоцин, серотонин и норадреналин. Допаминът създава еуфория и обсебване. Окситоцинът изгражда привързаност. Серотонинът спада, затова не можем да спрем да мислим за човека срещу нас. В ранната си фаза любовта прилича почти на лека зависимост. Мозъкът ни е способен да преживее този процес повече от веднъж. Няма биологично правило, което да казва, че имаме право само на една „истинска“ любов в живота си.

Теорията за „трите любови“
Макар да не е строго научен закон, психолозите често говорят за модел, наричан условно „теорията за трите любови“. Той не определя точен брой, а по-скоро различни етапи на емоционално развитие.

Първата – идеалистичната любов
Обикновено първата сериозна връзка. Интензивна, често драматична. Тя оформя представите ни за това как „трябва“ да изглежда любовта. Може да е красива, но често е и нереалистична.

Втората – трансформиращата любов
Тази, която ни разтърсва. Разкрива нашите модели, несигурности и страхове. Страстна, сложна, понякога болезнена. Изследвания показват, че именно най-емоционално интензивните връзки оставят най-дълбока следа в мозъка.

Третата – зрелият тип любов
По-тиха. По-стабилна. Изградена върху съвместимост, емоционална сигурност и общи ценности, а не само върху химия. Дългосрочните изследвания на връзките (включително тези на Института „Готман“) показват, че устойчивата любов се крепи повече на уважение, приятелство и емоционална регулация, отколкото на фойерверки. Не всеки минава точно през „три“ любови. Но много хора разпознават различни типове любов в различни етапи от живота си.

Какво казват реалните изследвания?
Няма универсално число. Проучвания във Великобритания и САЩ показват, че хората средно съобщават за между две и четири сериозни влюбвания през живота си. Това включва връзки, които може да не са продължили дълго, но са били емоционално значими. Изследванията върху привързаността също показват нещо важно: хората са биологично „програмирани“ да създават връзки — и то не само веднъж. Невронните пътища, които ни свързват с един партньор, могат да се активират отново след раздяла, загуба или личностно израстване. С други думи: сърцето ни няма лимит за цял живот.

Защо след раздяла ни се струва, че никога няма да обичаме така отново?
Скенери на мозъка показват, че след раздяла се активират зони, сходни с тези при абстиненция от зависимост. Болката е реална и измерима. Затова често вярваме, че сме изгубили „единствената“ си любов. Но дългосрочни изследвания върху разведени или овдовели хора показват нещо друго: много от тях създават нови, дълбоки и удовлетворяващи връзки — дори след като са били убедени, че никога повече няма да обичат. Мозъкът се възстановява. Привързаността се рестартира. Химията се връща. Не защото предишната любов не е била истинска, а защото сме създадени да се свързваме.

Съществува ли „единственият“ човек?
Психологията клони към една идея: съвместимостта не се открива, тя се изгражда. Дългосрочната любов зависи повече от споделени ценности, умение за разрешаване на конфликти и емоционална сигурност, отколкото от съдба. Изследванията за продължителността на връзките показват, че добротата и уважението са по-силен индикатор за устойчивост от първоначалната страст.

И така… колко пъти всъщност се влюбваме?
Толкова пъти, колкото сме готови да бъдем отворени. Науката показва, че сме способни на дълбока привързаност повече от веднъж. Психологията показва, че моделите ни се развиват. Опитът показва, че любовта може да бъде интензивна, трансформираща, стабилна…понякога всичко това в рамките на един живот. Може би най-романтичната истина не е, че имаме само една голяма любов. А че човешкото сърце е достатъчно устойчиво, за да обича отново  по-различно, по-дълбоко, а понякога и по-добре.