Кокалът не се изпуска! Саботират смяната на управлението на МБАЛ "Христо Ботев" във Враца

Страх тресе някои от ръководните кадри във врачанската многопрофилна болница за активно лечение „Христо Ботев“, научи агенция BulNews.
Новината за смяна на управлението и слуховете за предстоящи проверки карат някои от самопровъзгласилите се за феодали в лечебното заведение да треперят и да се борят със зъби и нокти, за да не пуснат „кокала“, който ги храни вече години наред. Подписки, протести и хленч по медиите са само част от методите, които се прилагат с цел да бъде осуетена рокадата.
Решението за промяна в управлението на областната болница вече е факт. На предстоящото общо събрание на акционерите се очаква да се утвърдят д-р Николай Пламенов като изпълнителен директор и д-р Здравко Ангелов, и Марина Минчева като членове на борда на директорите. Вместо този момент да бъде посрещнат като възможност за нов старт и промяна към по-добро обаче, някои правят всичко възможно, за да осуетят рокадата. 
Започна се с подписка, инициирана от старото ръководство на лечебното заведение. Последва отворено писмо до министъра на здравеопазването Катя Ивкова. Последният слух е, че за деня на заседанието – 28 октомври, определен кръг от началници на отделения са планирали да се опитат да саботират гласуването с протест. Всичко това би било допустимо в една демократична държава, но до редакцията ни достигнаха тревожни слухове. Част от медиците се оплакват, че са подложени на натиск и дори били заплашвани с уволнение, ако откажат да се включат. Намеква се дори за брутална измама и фалшификация.
Лошото финансово състояние на МБАЛ „Христо Ботев“ не е тайна за никого. От години се говори за милионните задължения на здравното заведение, което обслужва близо 150-те хиляди жители на областта. Затварящи отделения, кадрови недостиг, амортизирана апаратура, липса на базови медикаменти и консумативи допълват картинката с проблемите на лечебницата. Изтощени до краен предел медици покриват 24-часов график на ръба на своите физически възможности. За да практикуват професията си, на здравните специалисти се налага да правят безброй компромиси - с личния си живот, с елементарните изисквания за нормални условия на труд и нерядко дори с морала си. 
Вследствие на това млади лекари постоянно напускат лечебното заведение и родния си край, което води до изтичане на най-ценния ресурс – хората. Отделения се затварят, а пациентите са принудени да се лекуват далеч от дома си. Същевременно болницата се е превърнала в бастион на други, окупирали постовете си с години и бранещи ги със зъби и нокти. 
Защо? Кое кара едни да бягат, а други да се вкопчват във властта си? И защо една промяна в управлението предизвиква толкова силна съпротива, при положение че финансовото и кадровото състояние на болницата отдавна налагат сериозни действия?
Как може да се обясни фактът, че толкова хора са доволни от управление, довело работното им място до тежко финансово състояние, колегите им – до емиграция, а тях – до предела на силите им? Кои са тези хора, които са се самопровъзгласили за феодали в лечебното заведение и са приели постовете си за пожизнени? И по-важното – какво толкова ги плаши в предстоящата промяна? 
Смяната на ръководството не е присъда за никого. Но ако някой се страхува толкова силно от нея, редно е да се запитаме защо. Ако е добър специалист, няма причина новото управление да се лишава от неговите знания и опит. Следователно дали страхът не идва от нещо друго? От възможността някой най-сетне да потърси сметка за решенията, вземани през годините, за начина, по който са разпределяни средствата, и за това кой какво е получил от системата, докато болницата е трупала задължения? 
В една от най-хуманните професии високият професионализъм не се измерва само със знанията и уменията, но и със способността да разпознаеш момента, в който е време да се оттеглиш достойно. Особено когато равносметката от работата ти оставя повече проблеми, отколкото решения, а съмнението, че личният интерес е надделял над обществения, става все по-трудно за пренебрегване. Да отстъпиш място на промяната е въпрос на отговорност към пациентите, колегите и самата професия. За съжаление, това изисква самокритичност и достойнство – качества, които трудно виреят у хора, започнали да бъркат служебния пост с лична собственост, а властта – с привилегия, от която не са длъжни да се отказват.
Защото болницата не принадлежи на определен началник, на ръководен кръг или на група хора. Тя е на обществото и съществува заради пациентите. Ако досегашното управление може да защити работата си с резултати, те трябва да бъдат показани открито. Ако има основания за тревога, те трябва да бъдат изяснени, а не прикривани зад подписки и протести. 
Една смяна сама по себе си няма да заличи задълженията на болницата, да върне напусналите лекари или да осигури веднага липсващата апаратура, медикаменти и консумативи. Но може да постави началото на промяна, ако зад нея стоят реални действия, прозрачност и отговорност. Защото докато едни пируват и се къпят във власт, сметката се плаща от други – от пациентите, които търсят помощ, и от медиците, които въпреки трудностите остават на работните си места. За тях няма значение кой ще спечели битката за властта. Те имат нужда от работеща болница, нормални условия на труд и сигурност, че здравето им няма да зависи от решения, вземани в нечий личен интерес.