За 1 юни и Враца: Една история без happy end

Представете си едно малко китно градче, заобиколено от чудно зелени планини, набраздени от величествени скали. Разхождате се по приятна пешеходна уличка, гъмжаща от хора. Всички те са щастливи и усмихнати. Деца носят балони във всякакви форми, младежи бодро стават от многобройни кафенета, възрастни двойки се държат за ръце, пременени в най-хубавите си дрехи отпреди 30 години. Тълпата върви в една посока, усеща се празнично настроение и трескаво очакване…
Погълнати от всеобщото вълнение, вървите заедно с тези хора. Стигате до чудно хубав площад, където всички спират, затаили дъх. Хората са впили поглед в един силует, извисяващ се над тълпите. С гордо вдигната глава и величествено изправени рамене, той като божество приковава очите и сърцата в себе си.
Продължават да прииждат все повече и повече хора, сякаш призовани от невидима магия. В един момент се оказвате рамо до рамо със стотици други. Виждате само и единствено колоса на фона на величествените скали, които сякаш се смаляват пред неговата мощна осанка.
Когато огромният площад се оказва тесен, за да побере всички поклонници, нещо започва да се случва. Излизат други разни добре облечени дами и господа, но техните дрехи не са изтупани от нафталина в дрешника. Великанът сякаш строго ги наблюдава, но е само той, хората не ги забелязват. Гостите се изреждат да говорят нещо, но гласовете им заглъхват под всеобщия шепот на тълпата, наподобяващ молитва за спасение.
В един момент, сякаш за да затвърдят усещането за религиозен култ, всички коленичат. В отговор се чува мощен залп, отекващ от скалите. И изведнъж небето се разтваря! Пищни пламъци прорязват вече потъмнялото небе и осветляват площада. Цветната експлозия озарява лицата на хората, отразява се в очите на малки и големи. Времето сякаш спира и макар площадът да е събрал стотици хора, сякаш там остава само величественият силует, окъпан от светлината…
Изведнъж всичко приключва. Наоколо притъмнява, хората се разотиват и ние разбираме, че не се намираме в идиличен приказен град, където всички са щастливи. Не сме станали свидетели на някакво свещено тайнство и небето не се е разтворило, за да отговори на молитвите ни. Колосът е само каменен двойник на един отдавна погубен човек. И макар наистина да е боготворен, той вече не може да помогне на никой.
На следващия ден за празника ще напомнят само боклуците, останали по градския площад. Хората отново ще надянат старите си дрехи и ще крачат с приведени глави и рамене под строгия поглед на забравения вече герой. До следващата година, когато те отново ще отправят към него светнал поглед, пълен с надежда.