Властта се разклаща, а старите играчи се опитват да пренапишат сюжета

Протестите от последните дни извадиха на светло нещо, което политическата класа упорито се опитваше да прикрие — доверието във властта е изчерпано. И то не „намаляло“, не „потреперило“, а изпуснато като изпуснат балон, който вече само се мята по асфалта.
Румен Радев, който доскоро олицетворяваше „гласа на улицата“, днес изглежда по-скоро като надзирател, който иска да се намеси — и срещу кабинета, и срещу старите задкулисни играчи. Президентът стои встрани, а площадите говорят вместо него.
Същевременно в Народното събрание Росен Желязков се опитва да удържа парламентарния дневен ред в контролирана форма, но дори той знае, че след последните събития пленарната зала е просто стая, в която се чака новият политически пожар.
Бойко Борисов, ветеран в оцеляването, отново играе „човекът-в-средата“ — не бил подкрепял протестите, не бил ги режисирал, но, разбира се, бил „за хората“. Познат номер от познат репертоар. Същото важи и за Делян Пеевски — човекът, който винаги се появява в кризите като комета от политическата орбита и всеки път настоява, че започва „ново начало“, докато историята много ясно показва друго.
Кабинетът? Той отдавна не управлява, а оцелява. ПП–ДБ пък се оказаха в капан: хем са в ролята на вечна опозиция, хем се опитват да обяснят на хората, че „реформите са болезнени“. Да, болезнени са — особено когато гражданите усещат само болката, но не и реформата.
Истинската опозиция - онази на улицата - вече не чака нито партии, нито лидери. Протестите показаха, че недоволството не е „партийно“ и не е „насочено“. То е натрупано. И е колективно.
Изборите… По-скоро са неизбежни. Политиците се страхуват да го признаят, защото знаят, че следващият вот може да разруши конструкции, строени с години: амбициите на Борисов и завръщащия се комфорт на Пеевски.
Но улицата няма да чака техните съображения.
Въпросът вече не е дали ще има избори - въпросът е дали политиците ще дочакат края на протестите, за да го разберат.