Шкумбата: Брад Пит пред мен е старец, не мога да повярвам, че съм на толкова години

Срещата с Димитър Туджаров – Шкумбата е като глътка свеж въздух в забързаното ежедневие. Въпреки че вече е прекрачил прага на 71-вата си година, духът му остава неподвластен на времето, а усмивката му е все така заразителна както в първия ден на сцената.
Разговорът с големия комик преминава неусетно, изпълнен с мъдрост, смях и онази истинска човешка доброта, която днес все по-рядко се среща. Това е една искрена изповед за семейството, пропуснатите моменти с децата и вярата, че смехът е най-добрият лек за душата.
-Неотдавна беше 14 февруари, празнувахте ли по някакъв начин?
14 февруари е объркващ празник, той е Трифон Зарезан, Ден на влюбените, на голите мъже в Япония – много неща бяха изредили. За мен си беше нормален ден. Човек не трябва само един ден да празнува празника на любовта. Трябва цял живот да е влюбен, заяви пред БЛИЦ известният български комик.
- Вие в какво сте влюбен цял живот?
Не и в себе си. Влюбен съм в живота, в усмивката, в това да видиш щастливи хора около себе си. Това ме радва, защото любовта никой не я е формулирал какво значи. Сутрин, като стана, се радвам на слънцето, на птичките, като всички хора, когато видя деца да си играят. Всичко, което е добро за нас, нормалните хора, ме радва и съм влюбен в това.
- Лошото е, че днес не всички забелязват слънцето, птичките...
Това е пропуск. Аз на стари години участвам в „Лазарица“ на Радичков. Който го е гледал преди години – играха Григор Вачков, след това Рангел Вълчанов, а сега я направихме заедно с Драматичен театър „Йордан Йовков“ в Добрич. С още трима колеги актьори пътуваме из България. Радичков те кара да се замислиш чрез неговия герой Лазар, който говори с паячето, с калинката... Свършвайки, хората казват: „Накарахте ни да се замислим и духовно по-богати да се приберем“. Това липсва в медийното пространство. Там са коментари за убийства, за катастрофи, за куршуми, войни, коментари за полудели хора с огромни капитали, които се смятат за извънземни. И не говоря само за нас, а за цялото човечество. Това е може би трагедията на днешните дни.
- Да се върнем на семейството.
-Дългогодишен стаж, едно семейство. Не съм сменил никого, със съпругата ми сме заедно от 1981 г. Колко години са – не ги броя вече, но когато честваме кръгла годишнина, тя се смее и казва: „Димитър чества кръгла годишнина, но от тези 30 - 40 години я си е бил 5 години вкъщи, я не“. Това сплотява. Имаме двама синове – големият е архитект, другият се занимава с кино, пътуват.
Големият ме дари с внуче, носи моите имена. Нямам търпение, като се видим със съименника си, да си поговорим на чужди езици и да се смеем заедно.
- Остава ли време за внука?
Аз отделям време, защото това са ми най-приятните минути и часове. Така че си намирам време да се отбия, да си поприказвам с него. Вече ще направи 4 г. и ми става все по-интересен. А на мен това с моите деца ми липсваше, защото аз пътувах. Израснали са с жена ми и е лошо, и го чувствам, че е зле, защото аз се прибирам примерно след 3 месеца, а детето вече проговорило. Пропуснах това, което на всеки баща му е най-мило, за жалост. Сега го наваксвам с адаша.
- Дай Боже още внуци.
Така трябва. С един познат така се шегувам, като ме пита какво правя, и аз му казвам: „Внуци мога да правя още“.
- Говори се, че като се е родил малкият Димитър, първо се е усмихнал, преди да проплаче.
Това казаха лекарите – че не само се е усмихнал, ами се е засмял, което означава, че е мой човек.
- Казвате, че сте отгледан от баба си Мария.
Майка ми и баща ми отиваха на работа и се връщаха късно следобед. Светла й памет, баба ми Мария си ме отгледа от малък С нея бяха първият учебен ден, първото прописване, първите стъпки с акордеон, първите пръчки за наказание, първите наронени царевични зърна и да стоя на колене, че съм направил беля.
- Тогава е било така, а сега не е.
Сега ги виждам как не могат да различат прасенце и магаре. Тежко ни за сегашните малки, но времената се променят, това е.
- А вие бихте ли наказвали внучето?
Никога не бих го наказал, даже ще накажа тия, дето го наказват. Не е хубаво така, но пък дисциплината се спазва. Спазват се часове на лягане, баща му и майка му го гледат, така че всичко е наред. Няма за какво да се наказва.
- А бабите и дядовците на вашите синове помагаха ли на жена ви в отглеждането, след като толкова много сте отсъствал?
Жена ми ги отгледа сама. Но това е цената на едно семейство – тя го прие, отгледа ги и чак тогава тръгна на работа, за да може да е полезна за себе си. На нея й беше много по-тежко и й е по-тежко и сега. Вика ми, че като хайдутин вкъщи съм намръщен, а навън съм хи-хи-ха-ха, но аз продължавам да пътувам на стари години и у нас, и по света, а тя продължава понякога сама да гледа внука, занимава се. Нейният живот е по-тежък от моя.
- Сигурно идва да ви гледа по концерти?
Ами, наскоро това си говорехме – че няма какво ново да види и по-добре да види някога да порасна. До ден днешен това пита - кога ще порасна. Но май не мога да го направя. Все с децата си играя, с възрастните си говоря, така съм устроен аз. Не искам да пораствам. Много мои приятели се издигнаха – кои в обществото, кои в политиката, и когато се съберем, ми казват: „Искрено ти завиждаме“. Викам: „Такава завист няма, защо ми завиждате?“. „Защото ти си си останал като едно време, същият си, а ние от позицията, от работата...“. Ами, казвам им, че това си е техен проблем. А аз вече ударих 71 г. Не мога да повярвам, че съм на толкова години, даже се чудя понякога кой е тоя, дето го бръсна – много дърт ми изглежда. Иначе духът ми... Брад Пит е пред мене старец.
- То си личи. Вие не се спирате, млади хора не са толкова дейни.
Няма да се спирам. Всеки ме пита как издържам, но мен това ме крепи, може би това ме зарежда. В Козлодуй имах концерт и след 2 часа 10-ина минути те ме вадеха на бис. Смях се, смях се, по едно време една жена с букет цветя излезе на сцената и каза: „Г-н Туджаров, как издържате, вие и вода не пихте, минаха 2 часа и нещо?“. А аз се пошегувах и казах: „Ами, Козлодуй е близо и радиацията си действа“. Продължавам така, дано имам още време. Хората се нуждаят от смях в това страшно време. Баба Ванга ми каза преди години: „Това ти е дадено, идват тежки времена, на теб ти е дадено да разсмиваш хората, това ти е мисията“. И това правя и досега и ще продължавам.
- Тежките времена май не свършват?
Странно защо. Вместо да вървим напред като човечество... Дано дойдат светли дни за всички.
- Има ли моменти, когато ви е тежко и не ви е до шеги?
Има, аз съм го споменавал. Бях на гости в дом за стари хора в Гоце Делчев, поканиха ме хората там. Натъжават ме някои неща. Когато ми звъннаха и казаха: „Г-н Туджаров, има една жена от Петрич, само за вас говори“. Отидох, но тази жена говореше за баща ми. Тя беше на 90 и няколко години и ми каза: „Гледала съм те как играеш футбол“, а това правеше баща ми, светла му памет. Но се оказа, че никой не отива при нея – ей тези неща ме натъжават. Хората бяха с усмивка, коментирахме си с тях – то и аз вървя към тия години – и им казах приказката, която всички знаем, за царя, който издал заповед да бъдат избити всички възрастни хора. Синът скрил баща си, защото го обичал много. Закъсали, била голяма суша, нямало жито. Оплакал се на баща си, а той казал да разровят мравуняците и така спасили от глад всички. Царят попитал как се е сетил, той признал за баща си и така заповедта била отменена. Така че не сме за отписване възрастните хора, ние сме преживели много.
Тези млади X, Y, Z поколения вървят напред с голяма скорост, защото такова е времето. Но понякога за един съвет могат да се спрат и могат да го получат от нас. Много повече сме изпатили от тях, много повече сме видели.
- Казвате, че се учите от младите, но дали те се учат от вас, питат ли ви?
Ами, те питат, но дали приемат – относно комедията и хумора, който трябва да се прави. Някои го правят, винаги давам за пример едно младо момче, Венсан, който е комедиант, прави комедийни фокуси. Дори сега на 8 март сме на голямата сцена на Двореца на спорта във Варна. Там ще сме аз, Георги Мамалев, Тончо Токмакчиев, Панайот Панайотов, Венсан, Нешко Нешев... голяма група сме. Всичко това е организирано от „Арт Театър България“, мои приятели, които се занимават с това 20 и кусур години. Правим това, за да поздравим жените на 8 март, и се казва „За вас, жени – 8 целувки“. И у моя човек Венсан няма нищо цинично и вулгарно в хумора му, такъв трябва да се прави. Преди 5 - 6 г. издадох една книга - „Шкумбата – хумористично селфи“, където написах какво съм преживял и как трябва един комедиант да се подготвя за работа – било на сцена в театър, било в заведение. Един от приятелите ми каза: „Ти си издал учебник“. Не, просто съм споделил своя опит. Един комедиен спектакъл трае час и 10 - 20 мин., в него може качествен хумор да се направи, а не да се говори за мъжки и женски полови органи.
- Напоследък стана много модерна „стендъп комеди“.
Да, дори не знам защо. Вече 51 години съм на сцена и преди 5 години разбрах, че съм стендъп комедиант. Затова казвам, че ще бъда „сит даун“ комедиант. С тия чуждици, ако баба ми Мария беше жива и някой й каже, че съм стендъп комедиант, ще ме набие и ще ме изгони от вкъщи. Такива са времената сега.
- Какви са разликите от тогава и сега за комиците?
Ще дам за пример великите български актьори, които не са между живите. Разликата е в това, за което говорим. Не ми харесват цинизмите, вулгаризмите – това не е толкова интересно. Сега минаха на TikTok, аз се бъзикам и му викам „тик-так“ – на кратките видеа, които пускат. Не знам, може да съм старомоден и да остарявам, но аз не се смея на такива неща. Миналата година в Бургас правих комедиен спектакъл. Поздравления за бургаската публика, защото в 19:45 ч. залата беше пълна, а ние започвахме в 20:00 ч. Хората бяха облечени официално – иначе на средна възраст, млади, възрастни като мен. Започнахме точно в 20 ч., имаше много смях, а аз се раздавах, защото като видя отсреща усмивки и че хората са дошли за това – всеки, който е на сцена, това го пали и продължава, продължава... Приключих и дойдоха мъж на средна възраст, около 45 - 50 г. (за мен това е средна възраст, защото ми казват: „Ти си на 71“, викам: „1/3 от живота ми е минал, ще изкараме и другите някак си“), с една жена красива, негова съпруга. Казаха ми: „Може ли 3 минути?“, казах: „Да“. Жената каза: „Ние обожаваме комедията и не пропускаме комедия в Бургас. Вашето представление е шестото. Бихте ли казали на младите, които идваха тук, да махнат цинизмите и вулгаризмите? Ние от уважение към комедията и към тях като творци не си тръгваме на 20-ата минута. А при вас стояхме и се смяхме“. Това е четка за мен и аз се гордея с тези неща. Но казах: „Кой съм аз да им правя забележка?“. Но тези хора на втори техен спектакъл няма да присъстват.
- Разкажете повече за „Лазарица“ – това е по-различно от вашето амплоа.
Когато на 20 и няколко години гледах Григор Вачков в Сатиричния театър да играе „Лазарица“, аз си мечтаех някога на стари години да го изиграя, но така, както аз го чувствам. И на 4 октомври м. г. беше премиерата, като я озаглавихме „Кацнал на крушата“, но не заради Луи дьо Фюнес, а защото прибавихме някои неща от разкази на Радичков. Много се гордея с това, защото е трудна пиеса. Когато свърши в кинотеатър „Освобождение“, помолих хората да се съберем след това на чаша вино. Няма да забравя думите на две жени, които бяха още със сълзи на очите. Гордея се със себе си, защото те казаха: „Г-н Туджаров, ние очаквахме много смях, но се смяхме малко. На сцената не беше Шкумбата, беше Лазар на Радичков. Още плачем от смъртта, която изиграхте на дървото. Но ви благодарим, защото, пътувайки сега за вкъщи, ще се замислим за отношенията помежду ни“. Ами ето тия работи ме карат още да работя, защото има хора, които не са загубили духа си, не са загубили българското си и обичат тези истински неща.
- Дори на тези години успявате да се преоткривате.
Така трябва. От 5 години правим и един друг спектакъл – „Симфониетата“ във Видин с филмова музика. Аз пея там, пак хората идват да ни гледат, но там пък е съвсем друго. Направихме и друга пиеса – „Евробалканци“, която сега пак ще покажем. Работи ми се съвсем сериозно.
- Ами вие съвсем сериозно си работите.
На тия години мисля, че можем да обърнем внимание и на сериозното в живота. Константин Коцев ми го каза, светла му памет: „Не съм го измислил аз, Шкумба – смехът е обърната сълза“. И може би да се надсмеем над себе си е по-хубаво, отколкото да вървим намръщени и да говорим само за ядовете и болестите, които имат близките ни или ние самите. Това е начин на живот –ако човек пречупва всичко през призмата на усмивката, тоя живот ще го мине по-леко. Комедията и трагедията са като братче и сестриче – братчето е по-голямо, а комедията е сестричето и го води за ръка. Сестричето, ако тръгне да пада, за да не се случи трагедията, братчето го дърпа на тротоара. И едното, и другото са нашият живот.
- Така е, а вие умеете много добре да обръщате трагедията в комедия.
Ето сега се сещам, че наскоро ме питаха да кажа нещо за Нане и Вуте, ама и те вече били остарели. И аз какво да кажа – в тая кръчма на стари години седнали Нане и Вуте и се оплакват. Нане казва: Вуте, моята жена ме е отписала – всяка вечер вари жито. А Вуте казал: Ти си добреее, а мен ме кара да си лягам с костюм. Засмяха се. За всяко нещо може да се измисли нещо весело, колкото и да е трагично.
- А защо все с по-възрастните се шегувате?
Аааа, не е вярно, шегувам се и със Z поколението. На едно момиче баща му купил кола, тя с шофьорска книжка, взела баба си от село да й покаже как шофира. Спрели до един голям хранителен магазин и момичето казало: Бабо, изчакай тук, да не те търся, че има много хора. Ще отида да се чекна на паркинга и се връщам. Бабата рекла: Само там не си се чекнала, изложи целия род! Вечерта на село, вече притъмняло, момичето не карало нощно време и казало:
– Бабо, ще остана на село. Тук има ли Wi-Fi?
– Бабе, бобец съм готвила, това китайското си го яж в града.
– А има ли някъде къде да се ходи нощно време тука?
– В това легенче, че гръмна крушката в двора, да не паднеш в тоалетната.
Имам и за младите, не е само за възрастните, но ние, възрастните, най-много ставаме за смях.
Има толкова истории, които съм вкарал в спектакъла „Бивали-небивалици“, които са се случвали, а никой не вярва. Сега на 30 март ще го играя в „Арт Театър“ и нямам търпение. Ето, ще ви дам една история от веселите. Във Варна един лекар в едно кафе ми разказа една история, понеже събирам такива. Разказва, че преди 2 месеца оперирал стомаха на един български ром и се налага да прави втора операция – като медицински това, което прави, се нарича „ревизия на стомаха“. Извикал неговата съпруга и казал:
– Налага се да направим ревизия на стомаха на вашия съпруг.
А онази рекла:
– Сакън, недейте! Той че крадне – крадне, но в стомаха нищо не слага, гарантирам! Не му правете ревизия там!
Е, как да не се смеем – това си е от живия живот. Така една жена в центъра на София ме среща и ми вика: „Аз се усмихвам само като ви видя, кажете сега нещо“. Викам: „Ами една жена ми каза, че има син за женене и се кръсти снаха й да се окаже жена“. Тя се засмя и вика: „Боже, аз имам двама сина, благодаря ви!“.
- Не отказвате да говорите с всеки?
Какво трябва да направя? Спирам и си говорим, на мен ми е приятно. Сега много ме пускат в TikTok с д-р Ненков и като вляза някъде, постоянно ме спират за автограф – само дето в тоалетната не ме сочат вече. Но това му е приятно на човек – четка ме, блазни ме, надувам се.
Майтапим се, че ще участваме в президентските избори – аз и д-р Ненков, и ще имате двама президенти: аз ще ви разсмивам през деня, а Ненков, като анестезиолог, ще ви приспива, за да може в Народното събрание да крадат, без да се притесняват.
- Как ги запомняте всички тези истории?
Те извират постоянно.
- Исках да ви питам повече за баба Ванга, но стана много дълго интервюто.
Нека по-нататък да направим друго интервю само за нея. Има много какво да говорим и са все сериозни неща.
- Ще го направим. Накрая какво бихте пожелали на нашите читатели?
Поздрави на всички читатели от един дъртак! Като се срещаме, просто да казват „Здрасти“, пък аз винаги ще им кажа нещо смешно. Нашите читатели да не остаряват и да се множат. Желая им истински усмивки, но без да отнемам феновете на Веско Маринов – нека си обичат и него.